Веднъж отворено сърцето, в него можеш да видиш всичко и да заживееш в света му. Но понякога е много трудно и успяваш да стигнеш само до входната му врата, да обиколиш и да го видиш как изглежда отвън.
Някои хора не знаят как да отключат вратата и я разбиват, а заедно с нея разбиват и възможността, правилния ключ, да влязат, мислейки че бравата заяжда.
Други опитват да заобиколят и да намерят пролука, катерят се, блъскат и… не успяват. Има и хора като вятъра. Щом видят разбитата врата те просто нахлуват и се разхождат като туристи, разглеждат, вземат си нещо за спомен и същият вятър ги отвява навън.
Има такива, които стоят на входната врата и просто съзират каквото се вижда, но така и не намират сили да влязат. Те са като просяци. Стоят, гледат, но се отказват и си тръгват гладни. Но има и такива като тиха дългоочаквана молитва. Те просто се приближават и слагат ръцете си на вратата, за да може сърцето да усети топлината им. Допират уши, за да могат да чуят всеки удар, отварят очите си широко, за да попият всеки един момент. Те не питат може ли. Тях не ги е страх, не стоят плахо до вратата, не искат да разбиват бравата със взлом, а просто вадят едно ключе, което, щом влезе в ключалката, си пасва и се чува как се отваря със скърцане малката входна врата. Тези хора, те просто я отварят и заживяват в света на сърцето, защото те вече знаят и чувстват, че са си у дома!